неделя, 14 февруари 2016 г.

Ревю и дискусия - "Принцеса с часовников механизъм", книга трета от поредицата "Адски устройства" на Касандра Клеър

   Теса Грей би трябвало да е щастлива - нали всички младоженки са такива? Но по време на подготовката за сватбата ѝ с Джем, огромна опасност надвисва над ловците на сенки в Института в Лондон. Магистърът, Аксел Мортмейн, се появява отново и планира да използва армията си от безмилостни автоматони, за да погуби нефилимите. В своята жестока игра той се нуждае само от една пионка, за да нанесе унищожителния си удар - необходима му е единствено Теса...



"АДСКИТЕ УСТРОЙСТВА НЕ ЗНАЯТ МИЛОСТ.
АДСКИТЕ УСТРОЙСТВА НЕ ЗНАЯТ ПОЩАДА.
АДСКИТЕ УСТРОЙСТВА НЯМАТ ЧЕТ.
АДСКИТЕ УСТРОЙСТВА НИКОГА НЯМА
ДА ПРЕСТАНАТ ДА ПРИИЖДАТ.

БОГ ДА СЕ СМИЛИ НАД ДУШИТЕ НИ."

***
   Мога да говоря за тази книга с часове. Може и да помислите, че преувеличавам, но дори сега, докато седя и решавам по какъв начин да изразя всички тези чувства, отново ми се плаче. Мина вече почти месец откакто прочетох тази прекрасна книга, този незабравим, изпълнен с толкова много обрати, финал на една уникална трилогия. И макар да е минал месец, още не мога да преживея тази книга. По време на четенето ѝ изпитваш стотици чувства - от истинско щастие до неописуема тъга. Въпреки това трябва да призная, че не съм чела друга такава книга, която да ми е въздействала по толкова силен начин. 
   В този феноменален край читателите се срещат с нова героиня - прекрасната Сесили Херондейл, узнават отговорите на всички въпроси, които са си задавали в предишните две книги - кого ще избере Теса, каква е истината за потеклото ѝ, какво всъщност желае Магистърът от нея, дали Джем най-после ще оздравее... Точно тук може да се открият отговорите на всички тях. И, повярвайте ми, няма да се разочаровате в нито един момент! Перфектният край на една вълшебна приказка...

"ЖИВОТЪТ Е КНИГА И ИМА СТОТИЦИ СТРАНИЦИ, КОИТО ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ ПРОЧЕЛ."

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА СПОЙЛЕРИ! Ще дискутирам малко по-подробно. Четете на ваша отговорност!

Снимка (Новата корица): Източник
   Започваме от любимия ми пролог (да, обичам пролозите). Още след появата на Алойзиъс Старкуедър и мистериозната картина на внучката му Адел, аз бях убедена, че двамата са свързани с някой от героите. В пролога на тази книга ги виждаме двамата. Церемонията на Адел, встъпването ѝ в света на ловците. Беше болезнено да се чете. И, Господи, малко по-късно разбираме истината. Сега като си помисля, било е пред очите ми. Как не съм се досетила, че са свързани с Теса? 
   В пролога също за първи път имаме шанса да прочетем за първата среща на Уил и Джем. Това беше изключително сладко, мило, по детски красиво. Стана ми толкова топло на душата като знам колко път са извървели, ръка за ръка, двамата от този първи момент. Много ми се искаше да разбера как е започнало всичко и имах шанса най-после да узная.
   Гейбриъл Лайтууд най-после се присъединява към ловците в началото на книгата. Битката с гигантския червей a.k.a Бенедикт Лайтууд в последен стадий на демонската шарка. О, смях се много на разговора между братята Лайтууд, когато Гейбриъл се опитваше да обясни случилото се "Баща ни е червей"... "Знам. Той опозори името Лайтууд и излъга и двама ни"... "Не ме слушаш! Той е червей. Червей". 
   При битката с червея най-после имаме възможността да опознаем Сесили Херондейл. О, Боже мой, това момиче е истинска фурия. Толкова е смела, борбена, упорита, инатлива... ами как срази червея. Личи си, че в кръвта ѝ тече тази на Уил. Разбира се, няма как да не споменем и чувствата, които виждаме, че преливат между Сесили и Гейбриъл. Той се държи мило с нея. Помага й с тренировките. Харесва ми това, че малко по малко от сестрата на неговия неприятел, тя се превръща просто в Сесили. "Гейбриъл се зачуди кога точно бяха престанали да му напомнят за очите на Уил - сега те просто бяха очите на Сесили, с цвят, който той свързваше единствено и само с нея."
   Писмата от консул Уейланд бяха другото нещо, което ме учуди. Едва ли съм само аз тази, която си помисли, че може би е в плен на Мортмейн и за това пише такива груби писма на Шарлот? Но явно първоначалното ми мнение, че е добър, просто е било грешно.

Снимка (Гейбриъл/Сесили): Източник
Мразя това, че се опита да привлече Гейбриъл и Гидеон към коварния му план да свали Шарлот от власт. Останах доволна от момчетата, че не искат да му бъдат шпиони, но после Гейбриъл и желанието му да си върне имението... помислих си, че е предал Шарлот. Толкова ми стана гузно, все едно е разочаровал мен самата. Гордея се с него, че накрая постъпи правилно, че не издаде нито дума на консул Уейланд. Гейбриъл е един от тези герои, които израстват. От глезеното синче на татко, което един ден ще наследи парите, имението и властта, той се превръща в истински ловец на сенки, достоен и отговорен. Наистина много силен мъжки персонаж виждаме в негово лице. 
   Моментът, в който разбират, че уин фен вече няма, че всичкият е вече в ръцете на Мортмейн, той иска Теса в замяна на уин фена, а Джем се ядоса и хвърли малката доза в огъня... Уил бръкна в огъня, за да го спаси! Това беше изключително силен момент. Отново започнаха да ми парят очите, когато осъзнах, че в реалния живот малко хора биха бръкнали буквално в огъня, за да те спасят. Може би ще се повторя от предишните две ревюта, но за мен приятелството между Уил и Джем е свещено. В нощта след отвличането на Теса, когато Джем беше на смъртно легло, Магнус и Уил си говориха в стаята му за това, че Уил е влюбен в нея и трябва да тръгне да я спаси. Джем се събуди и реакцията му беше "Какво имаше предвид Магнус, когато те попита дали знам, че си влюбен в Теса?" Сериозно ли, Джем? Чак сега ли? А и защо си учуден? Нима не очакваше това, нима не го виждаше? Толкова ли сте слепи мъжете? 
   И въпреки че едва в тази нощ двамата най-после разбраха, че обичат една и съща жена, те не се държаха като разглезени малки момчета, които биха тръгнали да се бият заради момиче. Държанието им, думите им, бяха толкова истински, откровени. Джем спомена, че дори би отменил годежа си, ако е знаел по-рано. Това са думи, които само истински мъже биха си казали. Още един пример за приятелството и братската любов, която има между тях. Аз всъщност плачех, докато четях думите им. Чувството да се докоснеш до толкова силни и в същото време толкова слаби мъжки персонажи е неописуемо. Ако всички мъже бяха като тях, щяхме да живеем в наистина прекрасен свят. 

"И ВСЕ ПАК, ДОКАТО ОТИВАШ КЪМ ОЛТАРА, КЪДЕТО ТОЙ ТЕ ОЧАКВА, ЗА ДА БЪДЕТЕ СВЪРЗАНИ ЗАВИНАГИ, ТИ ЩЕ СТЪПВАШ ПО НЕВИДИМА ПЪТЕКА ОТ ОТЛОМКИТЕ НА РАЗБИТОТО МИ СЪРЦЕ, ТЕСА."

Снимка: Източник
   По време на пътуването на Уил, когато усети, че Джем е мъртъв, беше ужасен момент. Думите, с които беше описан бяха ужасни. Чувствата, които изпита Уил, знаейки, че неговият брат е мъртъв... всичко това отново ме просълзи. В този миг мислех, че той наистина е мъртъв. Плачех и заради Джем. Не можех да повярвам, че смъртта му не беше описана по никакъв друг начин, освен с усещането от парабатайската руна на Уил. И все пак ми беше мъчно да знам, че повече няма да прочета нещо от Джем или да го чуя как свири на цигулката си. 
   Случката с Уил и Теса в пещерата беше наистина красива. Двамата скърбяха, спомняха си за Джем, а когато се отдадоха на чувствата си, знаейки че на следващия ден ще умрат, всичко беше описано по толкова великолепен начин. Пролича си колко много всъщност се обичат, макар и да показваха истински чувствата си за първи път. "За това бих отишъл в Ада. За това бих се отказал от всичко... Обичам те. Завинаги." О, скъпи мои, чувства!
   И на следващия ден, когато всички минават през портала (ХЕНРИ Е ИЗОБРЕТИЛ ПОРТАЛА! О, ТИ ГЕНИЙ ТАКЪВ!) и Магнус трябваше да се появи и за втори път да внесе хумор в цялата случка "Е, това определено не го очаквах". Отново за малко да заплача от смях. Представих си погледите на Теса и Уил, тип "Спри да ни прекъсваш, Магнус!" 
   По време на финалната битка на ловците с автоматоните на Мортмейн, на помощ им идват брат Енох и още двама от Мълчаливите братя, които не бях чувала преди това. Уил се биеше до единия от тях и тогава качулката му падна. Когато разбрахме кой е Мълчаливият брат, аз се шашнах. Наистина, това ми дойде като гръм от ясно небе. ДЖЕМ? ДЖЕМ! Господи, беше ДЖЕМ! Хиляди мисли ми минаха през главата. "Но сега с Теса не могат да се оженят! Той ще живее вечно! Но защо го направи, нали не искаше? Ами Уил и Теса и тяхното прегрешение?" 
   О, о, най-после разбираме каква всъщност е Теса. Бях малко изненадана от цялата история с внучката на Алойзиъс, а след това и историята за потеклото на Теса. Но определено ми станаха ясни много неща. Спасението им от Мортмейн, Теса и ангелът ѝ. Този момент беше удивителен. Теса постъпи като истински войн. 

"ОГРОМЕН КЪСМЕТ Е ЧОВЕК ДА СРЕЩНЕ ДОРИ ЕДНА ГОЛЯМА ЛЮБОВ В ЖИВОТА. ТИ СИ ОТКРИЛА ДВЕ."

Снимка: Източник
   Ето, че стигнахме и финала. Последната глава. Всичко се решава тук - кой с кого приключва, как приключва всичко. И в един момент бях толкова щастлива, толкова удовлетворена, че всичко е свършило по този начин. Джесамин се появи пред Уил като призрак. Пропуснах да спомена, че тя беше убита по време на нападението, когато отвлякоха Теса. Разговорът между Джеси и Уил, той беше изненадан да я види, а тя от своя страна се държа мило с него, отвори му очите, каза му, че той ѝ е бил любимец. Всъщност бях много трогната от нейната история и ми е тъжно, че нещата приключиха по този начин за нея. 
   Докато си мислех, че всичко е завършило по хубав начин, се появи онзи проклет епилог. Трябваше ли? С какво сме го заслужили? Трябваше ли да унищожиш душата ми на милиони парченца? Този епилог беше най-красивият и в същото време най-тъжният, който можеше да напишеш, Каси! Аз съм от тези читатели, които минават като стрела през страниците. Тези 20 страници епилог трябваше да ги прочета за колко... 15 минути? Е, отне ми повече от час. Трябва да си робот, за да не плачеш, докато го четеш. Никога не съм плакала по този начин на книга. Грозни сълзи се ронеха от очите ми, не можех да си поема въздух от запушен нос. Минавах през страничките на този епилог и пред погледа ми като филмова лента се изнизваха моментите - раждането на сина на Уил и Теса, реакцията на Джем, когато узнава, че бебето е кръстено на него, тоста на Уил на сватбата на Гейбриъл и Сесили, по-късно смъртта на Гидеон, а после и смъртта на Уил, когато Джем свири на цигулката си, и Уил умира, държейки ръцете на любовта на живота му и на своя парабатай. 

(Последното изречение е в по-светъл цвят поради съображение заради огромен спойлер!)

***
И въпреки всичките сълзи и емоции, аз обожавам този финал. Няма загубили, всеки получи своя миг на щастие. Това беше най-правилното решение, което можеше да вземе Касандра Клеър за героите си. Моите бурни адмирации към тази изключителна писателка!


Ревю и дискусия към първата книга - ТУК.
Ревю и дискусия към втората книга - ТУК.


2 коментара:

  1. Още едно изумително ревю! Предала си цялата книга, а и изобщо цялата трилогия, по невероятен начин. Браво!

    ОтговорИзтриване

неделя, 14 февруари 2016 г.

Ревю и дискусия - "Принцеса с часовников механизъм", книга трета от поредицата "Адски устройства" на Касандра Клеър

   Теса Грей би трябвало да е щастлива - нали всички младоженки са такива? Но по време на подготовката за сватбата ѝ с Джем, огромна опасност надвисва над ловците на сенки в Института в Лондон. Магистърът, Аксел Мортмейн, се появява отново и планира да използва армията си от безмилостни автоматони, за да погуби нефилимите. В своята жестока игра той се нуждае само от една пионка, за да нанесе унищожителния си удар - необходима му е единствено Теса...



"АДСКИТЕ УСТРОЙСТВА НЕ ЗНАЯТ МИЛОСТ.
АДСКИТЕ УСТРОЙСТВА НЕ ЗНАЯТ ПОЩАДА.
АДСКИТЕ УСТРОЙСТВА НЯМАТ ЧЕТ.
АДСКИТЕ УСТРОЙСТВА НИКОГА НЯМА
ДА ПРЕСТАНАТ ДА ПРИИЖДАТ.

БОГ ДА СЕ СМИЛИ НАД ДУШИТЕ НИ."

***
   Мога да говоря за тази книга с часове. Може и да помислите, че преувеличавам, но дори сега, докато седя и решавам по какъв начин да изразя всички тези чувства, отново ми се плаче. Мина вече почти месец откакто прочетох тази прекрасна книга, този незабравим, изпълнен с толкова много обрати, финал на една уникална трилогия. И макар да е минал месец, още не мога да преживея тази книга. По време на четенето ѝ изпитваш стотици чувства - от истинско щастие до неописуема тъга. Въпреки това трябва да призная, че не съм чела друга такава книга, която да ми е въздействала по толкова силен начин. 
   В този феноменален край читателите се срещат с нова героиня - прекрасната Сесили Херондейл, узнават отговорите на всички въпроси, които са си задавали в предишните две книги - кого ще избере Теса, каква е истината за потеклото ѝ, какво всъщност желае Магистърът от нея, дали Джем най-после ще оздравее... Точно тук може да се открият отговорите на всички тях. И, повярвайте ми, няма да се разочаровате в нито един момент! Перфектният край на една вълшебна приказка...

"ЖИВОТЪТ Е КНИГА И ИМА СТОТИЦИ СТРАНИЦИ, КОИТО ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ ПРОЧЕЛ."

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА СПОЙЛЕРИ! Ще дискутирам малко по-подробно. Четете на ваша отговорност!

Снимка (Новата корица): Източник
   Започваме от любимия ми пролог (да, обичам пролозите). Още след появата на Алойзиъс Старкуедър и мистериозната картина на внучката му Адел, аз бях убедена, че двамата са свързани с някой от героите. В пролога на тази книга ги виждаме двамата. Церемонията на Адел, встъпването ѝ в света на ловците. Беше болезнено да се чете. И, Господи, малко по-късно разбираме истината. Сега като си помисля, било е пред очите ми. Как не съм се досетила, че са свързани с Теса? 
   В пролога също за първи път имаме шанса да прочетем за първата среща на Уил и Джем. Това беше изключително сладко, мило, по детски красиво. Стана ми толкова топло на душата като знам колко път са извървели, ръка за ръка, двамата от този първи момент. Много ми се искаше да разбера как е започнало всичко и имах шанса най-после да узная.
   Гейбриъл Лайтууд най-после се присъединява към ловците в началото на книгата. Битката с гигантския червей a.k.a Бенедикт Лайтууд в последен стадий на демонската шарка. О, смях се много на разговора между братята Лайтууд, когато Гейбриъл се опитваше да обясни случилото се "Баща ни е червей"... "Знам. Той опозори името Лайтууд и излъга и двама ни"... "Не ме слушаш! Той е червей. Червей". 
   При битката с червея най-после имаме възможността да опознаем Сесили Херондейл. О, Боже мой, това момиче е истинска фурия. Толкова е смела, борбена, упорита, инатлива... ами как срази червея. Личи си, че в кръвта ѝ тече тази на Уил. Разбира се, няма как да не споменем и чувствата, които виждаме, че преливат между Сесили и Гейбриъл. Той се държи мило с нея. Помага й с тренировките. Харесва ми това, че малко по малко от сестрата на неговия неприятел, тя се превръща просто в Сесили. "Гейбриъл се зачуди кога точно бяха престанали да му напомнят за очите на Уил - сега те просто бяха очите на Сесили, с цвят, който той свързваше единствено и само с нея."
   Писмата от консул Уейланд бяха другото нещо, което ме учуди. Едва ли съм само аз тази, която си помисли, че може би е в плен на Мортмейн и за това пише такива груби писма на Шарлот? Но явно първоначалното ми мнение, че е добър, просто е било грешно.

Снимка (Гейбриъл/Сесили): Източник
Мразя това, че се опита да привлече Гейбриъл и Гидеон към коварния му план да свали Шарлот от власт. Останах доволна от момчетата, че не искат да му бъдат шпиони, но после Гейбриъл и желанието му да си върне имението... помислих си, че е предал Шарлот. Толкова ми стана гузно, все едно е разочаровал мен самата. Гордея се с него, че накрая постъпи правилно, че не издаде нито дума на консул Уейланд. Гейбриъл е един от тези герои, които израстват. От глезеното синче на татко, което един ден ще наследи парите, имението и властта, той се превръща в истински ловец на сенки, достоен и отговорен. Наистина много силен мъжки персонаж виждаме в негово лице. 
   Моментът, в който разбират, че уин фен вече няма, че всичкият е вече в ръцете на Мортмейн, той иска Теса в замяна на уин фена, а Джем се ядоса и хвърли малката доза в огъня... Уил бръкна в огъня, за да го спаси! Това беше изключително силен момент. Отново започнаха да ми парят очите, когато осъзнах, че в реалния живот малко хора биха бръкнали буквално в огъня, за да те спасят. Може би ще се повторя от предишните две ревюта, но за мен приятелството между Уил и Джем е свещено. В нощта след отвличането на Теса, когато Джем беше на смъртно легло, Магнус и Уил си говориха в стаята му за това, че Уил е влюбен в нея и трябва да тръгне да я спаси. Джем се събуди и реакцията му беше "Какво имаше предвид Магнус, когато те попита дали знам, че си влюбен в Теса?" Сериозно ли, Джем? Чак сега ли? А и защо си учуден? Нима не очакваше това, нима не го виждаше? Толкова ли сте слепи мъжете? 
   И въпреки че едва в тази нощ двамата най-после разбраха, че обичат една и съща жена, те не се държаха като разглезени малки момчета, които биха тръгнали да се бият заради момиче. Държанието им, думите им, бяха толкова истински, откровени. Джем спомена, че дори би отменил годежа си, ако е знаел по-рано. Това са думи, които само истински мъже биха си казали. Още един пример за приятелството и братската любов, която има между тях. Аз всъщност плачех, докато четях думите им. Чувството да се докоснеш до толкова силни и в същото време толкова слаби мъжки персонажи е неописуемо. Ако всички мъже бяха като тях, щяхме да живеем в наистина прекрасен свят. 

"И ВСЕ ПАК, ДОКАТО ОТИВАШ КЪМ ОЛТАРА, КЪДЕТО ТОЙ ТЕ ОЧАКВА, ЗА ДА БЪДЕТЕ СВЪРЗАНИ ЗАВИНАГИ, ТИ ЩЕ СТЪПВАШ ПО НЕВИДИМА ПЪТЕКА ОТ ОТЛОМКИТЕ НА РАЗБИТОТО МИ СЪРЦЕ, ТЕСА."

Снимка: Източник
   По време на пътуването на Уил, когато усети, че Джем е мъртъв, беше ужасен момент. Думите, с които беше описан бяха ужасни. Чувствата, които изпита Уил, знаейки, че неговият брат е мъртъв... всичко това отново ме просълзи. В този миг мислех, че той наистина е мъртъв. Плачех и заради Джем. Не можех да повярвам, че смъртта му не беше описана по никакъв друг начин, освен с усещането от парабатайската руна на Уил. И все пак ми беше мъчно да знам, че повече няма да прочета нещо от Джем или да го чуя как свири на цигулката си. 
   Случката с Уил и Теса в пещерата беше наистина красива. Двамата скърбяха, спомняха си за Джем, а когато се отдадоха на чувствата си, знаейки че на следващия ден ще умрат, всичко беше описано по толкова великолепен начин. Пролича си колко много всъщност се обичат, макар и да показваха истински чувствата си за първи път. "За това бих отишъл в Ада. За това бих се отказал от всичко... Обичам те. Завинаги." О, скъпи мои, чувства!
   И на следващия ден, когато всички минават през портала (ХЕНРИ Е ИЗОБРЕТИЛ ПОРТАЛА! О, ТИ ГЕНИЙ ТАКЪВ!) и Магнус трябваше да се появи и за втори път да внесе хумор в цялата случка "Е, това определено не го очаквах". Отново за малко да заплача от смях. Представих си погледите на Теса и Уил, тип "Спри да ни прекъсваш, Магнус!" 
   По време на финалната битка на ловците с автоматоните на Мортмейн, на помощ им идват брат Енох и още двама от Мълчаливите братя, които не бях чувала преди това. Уил се биеше до единия от тях и тогава качулката му падна. Когато разбрахме кой е Мълчаливият брат, аз се шашнах. Наистина, това ми дойде като гръм от ясно небе. ДЖЕМ? ДЖЕМ! Господи, беше ДЖЕМ! Хиляди мисли ми минаха през главата. "Но сега с Теса не могат да се оженят! Той ще живее вечно! Но защо го направи, нали не искаше? Ами Уил и Теса и тяхното прегрешение?" 
   О, о, най-после разбираме каква всъщност е Теса. Бях малко изненадана от цялата история с внучката на Алойзиъс, а след това и историята за потеклото на Теса. Но определено ми станаха ясни много неща. Спасението им от Мортмейн, Теса и ангелът ѝ. Този момент беше удивителен. Теса постъпи като истински войн. 

"ОГРОМЕН КЪСМЕТ Е ЧОВЕК ДА СРЕЩНЕ ДОРИ ЕДНА ГОЛЯМА ЛЮБОВ В ЖИВОТА. ТИ СИ ОТКРИЛА ДВЕ."

Снимка: Източник
   Ето, че стигнахме и финала. Последната глава. Всичко се решава тук - кой с кого приключва, как приключва всичко. И в един момент бях толкова щастлива, толкова удовлетворена, че всичко е свършило по този начин. Джесамин се появи пред Уил като призрак. Пропуснах да спомена, че тя беше убита по време на нападението, когато отвлякоха Теса. Разговорът между Джеси и Уил, той беше изненадан да я види, а тя от своя страна се държа мило с него, отвори му очите, каза му, че той ѝ е бил любимец. Всъщност бях много трогната от нейната история и ми е тъжно, че нещата приключиха по този начин за нея. 
   Докато си мислех, че всичко е завършило по хубав начин, се появи онзи проклет епилог. Трябваше ли? С какво сме го заслужили? Трябваше ли да унищожиш душата ми на милиони парченца? Този епилог беше най-красивият и в същото време най-тъжният, който можеше да напишеш, Каси! Аз съм от тези читатели, които минават като стрела през страниците. Тези 20 страници епилог трябваше да ги прочета за колко... 15 минути? Е, отне ми повече от час. Трябва да си робот, за да не плачеш, докато го четеш. Никога не съм плакала по този начин на книга. Грозни сълзи се ронеха от очите ми, не можех да си поема въздух от запушен нос. Минавах през страничките на този епилог и пред погледа ми като филмова лента се изнизваха моментите - раждането на сина на Уил и Теса, реакцията на Джем, когато узнава, че бебето е кръстено на него, тоста на Уил на сватбата на Гейбриъл и Сесили, по-късно смъртта на Гидеон, а после и смъртта на Уил, когато Джем свири на цигулката си, и Уил умира, държейки ръцете на любовта на живота му и на своя парабатай. 

(Последното изречение е в по-светъл цвят поради съображение заради огромен спойлер!)

***
И въпреки всичките сълзи и емоции, аз обожавам този финал. Няма загубили, всеки получи своя миг на щастие. Това беше най-правилното решение, което можеше да вземе Касандра Клеър за героите си. Моите бурни адмирации към тази изключителна писателка!


Ревю и дискусия към първата книга - ТУК.
Ревю и дискусия към втората книга - ТУК.


2 коментара:

  1. Още едно изумително ревю! Предала си цялата книга, а и изобщо цялата трилогия, по невероятен начин. Браво!

    ОтговорИзтриване